НАГЛОСТ И БЕЗСРАМИЕ: Защо Борисов и Пеевски трябва веднъж завинаги да замълчат

Има моменти, в които политическата критика вече не звучи като опит за търсене на отговорност, а като демонстрация на забравена памет. Има ситуации, в които човек би трябвало първо да погледне собствения си политически архив, преди да посочва с пръст другия

Тъкмо такъв е въпросът, който неизбежно възниква, когато Бойко Борисов и Делян Пеевски отправят тежки политически обвинения към действията на вътрешния министър Иван Демерджиев и дори настояват за оставката му.

Разбира се, всеки политик има право да критикува министър. Всеки опозиционен лидер има право да настоява за оставка. Но демократичната политика предполага и нещо друго — критиката да бъде последователна, аргументирана и съобразена със собственото политическо минало.

А точно тук започва големият проблем.

Бойко Борисов не е външен наблюдател на българската политика. Той е част от нея вече повече от две десетилетия. Бил е главен секретар на МВР между 2001 и 2005 г., след което става кмет на София и впоследствие премиер на България в три правителства.

Именно затова въпросът за политическата памет е неизбежен.

Когато през годините на Борисов като главен секретар на МВР България преживява серия от показни убийства и тежки прояви на организирана престъпност, обществото също е имало право да задава въпроси към ръководството на държавата и към хората, които отговарят за сигурността. Според данни, цитирани от „Свободна Европа“ от Центъра за изследване на демокрацията, в периода 2001–2005 г. са извършени над 90 поръчкови убийства, без извършители или поръчители да са осъдени и да са влезли в затвора.

Това не означава, че всяко престъпление автоматично е лична отговорност на министър, главен секретар или премиер. Държавата е институционална система, а наказателната отговорност е индивидуална. Но означава нещо много просто: когато днес искаш оставката на човек заради тежко престъпление, трябва да си готов да приемеш същия стандарт и спрямо собственото си управление.

Иначе се получава политическа амнезия.

Убийството е трагедия. То изисква разследване, установяване на извършителите и поръчителите, ако има такива, както и ясни отговори от институциите. Но самият факт, че е извършено убийство, не означава автоматично, че вътрешният министър трябва да подаде оставка часове след престъплението.

Държавата не работи така.

Ако този стандарт бъде прилаган механично, всяко тежко престъпление ще се превърне в повод за незабавна политическа оставка, преди още разследването да е започнало да дава отговори.

И точно тук възниква въпросът за политическата последователност.

Колко време трябва да мине от едно престъпление, за да стане възможно да се търси политическа отговорност? Кои конкретни действия или бездействия на министъра са довели до него? Имало ли е предупредителна информация? Следвани ли са процедурите? Имало ли е институционален провал? И най-важното — какви доказателства стоят зад искането за оставка?

Това са въпросите, които трябва да бъдат задавани.

Не политическите лозунги.

При Делян Пеевски въпросът за политическата тежест на подобни обвинения има и още едно измерение. През юни 2021 г. Министерството на финансите на САЩ го санкционира по глобалния закон „Магнитски“, като го определи като лице, свързано с корупция, и наложи санкции и на свързани с него дружества. Това е официално решение на американските власти, а не журналистическа квалификация.

Санкциите са достатъчно сериозен политически факт, който поставя въпроса за публичния стандарт, с който Пеевски критикува други представители на държавната власт.

Когато човек, който е бил обект на толкова тежки международни санкции, отправя обвинения към друг държавен представител, обществото има право да поиска аргументи, доказателства и последователност.

Не защото Пеевски няма право да говори.

А защото никой политик не трябва да бъде над въпроса за собствената му политическа биография.

Същото важи и за Борисов.

Проблемът не е дали Борисов или Пеевски имат право да говорят. Разбира се, че имат. Проблемът е дали думите им трябва да бъдат приемани безкритично, сякаш идват от хора, които никога не са носили отговорност за управлението на държавата.

Не са.

Те са сред най-разпознаваемите лица на българския политически живот през последните две десетилетия.

И точно затова към тях трябва да има не по-нисък, а по-висок стандарт.

България има нужда от политика, в която оставките не се искат като рефлекс след всяка трагедия. Има нужда от институции, които разследват престъпленията, от прокуратура, която доказва обвиненията, от съд, който постановява присъди, и от политическа власт, която носи отговорност за конкретни решения и провали.

Има нужда и от памет.

Защото без политическа памет всяко ново обвинение се превръща в спектакъл, а всяка стара отговорност изчезва от дневния ред.

Затова въпросът към Борисов и Пеевски не е дали трябва да „млъкнат“ в буквалния смисъл.

Въпросът е дали са готови да прилагат към себе си същия стандарт, който прилагат към своите политически опоненти.

Ако искат оставка — нека кажат защо.

Ако говорят за провал — нека покажат кой точно е провалът.

Ако обвиняват — нека представят доказателства.

И ако настояват за морал в политиката — нека започнат от собствената си политическа биография.

Защото българското общество има право да очаква не просто силни думи, а последователност.

И може би именно това е най-важният въпрос днес: не кой говори най-високо, а кой е готов да понесе същата мярка, с която съди останалите.

Източник: P26.bg

Още новини в категория България